събота, 17 юни 2017 г.

"Писма до изгубените души" от Бриджит Кемерер - ревю


В книгата основна роля има смъртта – или по-точно загубата на скъп човек. Именно тя свързва Джулиет и Деклан. Двамата започват да общуват по възможно най-нетипичния за тийнеджърите начин – чрез писма, които Джулиет оставя на гроба на майка си и на които Деклат отговаря. Историята продължава изключително вълнуващо и нито за миг не ми се стори скучна или бавна, а след средата бях и със затаен дъх, очаквайки да разбера как точно ще се развият нещата.

Джулиет Йънг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба ѝ. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота.
Деклан Мърфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си.
Резултат с изображение за letters to the lost tumblrКогато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.
Започнах „Писма до изгубените души“ без да имам някакви конкретни очаквания, въпреки че анотацията й привлече вниманието ми още след излизането на книгата в САЩ. И определено не съм очаквала, че ще успее да ме заинтригува още от първата глава. Освен, че е историята е написана много увлекателно (е, някак си успях да се абстрахирам от непоносимото за мен сегашно време в литературата), сюжетът е оригинално замислен, а героите – безупречно изградени.
Джулиет претърпява тежък период на скръб по загубата на майка си –прочута фотожурналистка, която заснема въздействащи фотографии, разкриващи истинското лице на войната. Взимайки предвид и крехката й възраст, можах да почувствам болката, която тя изпитва заради смъртта на майки си. В същото време на моменти не проумявах вътрешните й подбуди за някои елементи от поведението й, но ги отдавах на скръбта й.
Деклан е момче с трудно детство и с купища проблеми в семейството, в училището и даже със закона. От неговата история се трогнах много повече, на моменти се възхищавах на силата на духа му – малко са хората, които биха понесли подобно отношение от страна на околните заради една единствена грешка...
Беше прекрасно, че и двамата главни герои имаха по точно един истински близък приятел, на който можеха да споделят всичко (тук благородно заиждам на Деклан, че има човек като Рев за свой най-добър приятел)! Не мога да отрека и факта, че авторката е положила голямо старание в проучванията си в сферата на фотографията и законодателното право, защото включената информация е наистина актуална.
За мен „Писма до изгубените души“ съдържа всичко необходимо, за да заеме челно място сред най-добрите книги в жанра! Препоръчвам я на всеки, който би искал да се докосне до една нетипична любовна история с вълнуващ сюжет и интересни герои. 
Благодаря на издателство Егмонт, че бяха така добри да ми предоставят възможността да прочета именно тази книга!

понеделник, 27 март 2017 г.

Колко е важно да намираме време за нещата, които обичаме!




Здравейте, бързам да кажа: не, не съм забравила, че имам блог! 😄 Причината за близо тримесечното ми отсъствие се крие във факта, че и аз като много други попаднах в порочния кръг на училище-домашни-уроци-домашни-кандидатстване.. Да, въпреки че все още съм 11 клас и до матурите и кандидат-студенските изпити остава близо една календарна година, аз вече започнах да се подготвям. И не, не защото изгарям от желание да се впусна в тази "въртележка". 

Избрах си специалност, която изисква повече жертви, от колкото съм предполагала, но съм убедена, че си струва. Та, потеглих по пътя на науката и трябва да ви кажа - пълен е с дооста препятствия и както вече казах, изисква много саможертви; като например трябваше да се сбогувам със свободното време през уикендите си, със свободното време през седмицата и даже, с времето, което преди отделях за учене по всеки един предмет в училище (е, вече е в сила изразът "въпрос на приоритети", ако ме разбирате). Искам да кажа - посветих цяялото си време на двете науки, с които смятам да кандидатствам, но в същото време загърбих книгите, а и съответно и писането в блога..

Близо месец и половина, ако не и повече, не се докосвах до художествена литература, дори във времето преди да заспя - вместо да почета книга, четях учебници. Не че има нещо лошо в това да се четат учебници преди сън, просто ми отне доста време, докато осъзная, че няма смисъл в това - не запомнях нищо от сложния научен изказ, не и в тези часове на деня... Та, един ден просто се почувствах някак лишена от прекрасното земно изкуство, наречено л-и-т-е-р-а-т-у-р-а. Не можех повече да продължавам без да се впускам в книжните приключения, които ме чакат между страниците. Осъзнах, че колкото и да съм заета, колкото и безкрайно много да имам да уча, все ще мога да отделям поне по 30мин на ден за четене. И знаете ли, пътуванията ми в градския транспорт станаха далеч по-приятни, както и времето ми за отмора вкъщи и времето преди да заспя.

Прочетох три романа на любимата ми Агата Кристи ("Азбучните убийства", "Искрящ цианкалий" и "Тъжният кипарис"); първата книга от "Поредица от злополучия" (е, за съжаление ми се стори прекалено детска, макар и със страашен сюжет и затова не смятам да чета следващите); препрочетох третата книга на Хари Потър (смятам да препрочета и следващите, чаках да позабравя детайлите, за да мога да го направя). 

И вече се чувствам по-вдъхновена. По-заредена. По-щастлива. Колко е хубаво само когато в това забързано ежедневие успеем да разпределим времето си така, че да има за всичко - задължения, почивка, излизания. 

Виждам, че постът стана доста дълъг, благодаря, че го прочетохте докрай и много се надявам да не сте ме забравили! 😄Надявам се следващата ни среща да е по-скоро, ще се постарая да бъде! 
Да, определено ми липсваше писането тук! ((:





петък, 6 януари 2017 г.

"Ясновидците" от Либа Брей - ревю

Ийви О'Нийл се замесва в поредния скандал в родното провинциално градче и родителите ѝ я изпращат за наказание в Ню Йорк. Но Ийви това и чака. През златните двайсет години на миналия век Ню Йорк кипи от живот, там е раят на тайните джаз-клубове, модните магазини и бляскавите кинозвезди. Точното място за момиче, което мечтае за слава и безгрижни дни.

Но освен в оживлението на Голямата ябълка, Ийви прекарва времето си и из прашните, тъмни кътчета на странния Музей на окултното, управляван от чичо ѝ Уил. Той изглежда е обсебен от свръхестественото, а племенничката му пази мрачна тайна - дарба, която досега ѝ е носила единствено беди. Не след дълго полицията открива тялото на момиче, белязано с мистериозни символи. Уил и Ийви са извикани да сътрудничат на силите на реда и тя осъзнава, че способностите ѝ са единственият начин да заловят сериен убиец, излязъл на повърхността от черните дебри на миналото.

Появяват се още жертви и жителите на Ню Йорк са ужасени. Целият град е вперил взор в разследването: ще успее ли Ийви да стигне до истината и какво ще ѝ коства това? Дали мракът няма да я пречупи? А през това време около нея се разгръщат историите на Ясновидците, всеки със своите тайни... 



“There is nothing more terrifying than the absoluteness of one who believes he's right.” 

source

"Ясновидците" на Либа Брей е меко казано зашеметяващ роман, той е много повече от умело написана история, той е цял един нов свят, който трудно можеш да напуснеш дори и след последната страница. 
От дълго време книгата присъства в списъка ми със заглавия, които желая да прочета, несъмнено привлечена от и-з-у-м-и-т-е-л-н-а-т-а й корица и също толкова привлекателна анотация - не бих могла да устоя на Ню Йорк през 20те години на миналия век, Сухия режим, Ерата на джаза. Затова и не мога да кажа, че е била приятна изненада, а по-скоро надминати очаквания. Предполагах, че ще ми се хареса, но не очаквах, че ще имам насреща си един толкова завършен и безупречно написан роман. 
Никак не ми беше трудно да навляза в историята - още от първите страници се почувствах близка както с Ийви, така и със случващото се и нямах търпение за още и още, четях във всеки удобен момент, дори изместих "Ясновидците" пред задълженията си, но какво да направя?! По-силно е от мен. И все пак мисля, че преживяването беше твърде кратко!

Действието в книгата се развива с ралична скорост, но нямаше момент, в който да не се чувствам развълнувана и дори "на тръни". От страх. Защото някои глави, о, повярвайте ми, ви карат да настръхнете от ужас (е, не съм чела Стивън Кинг, но и Либа Брей си я бива в пораждането на уплах). Напрежение, което ще поддържа пламенен интерес у вас, и истинско нетърпение да разкриете мистерията до края и да разберете как ще свърши всичко това, но в същото време - нежелание да се разделите с героите. Да, точно това ще изпитвате, четейки "Ясновидците". 

Либа Брей е описала по съвършен начин епоха, толкова далечна от настоящата и при това, толкова увлекателно - беше ми интересно да чета дори и описанията на обстановката, сградите, облеклото и пр. Създала е герои, образите на които са разгърнати в дълбочина, изцяло индивидуални и толкова колоритни! 


Еванджелин О' Нийл официално се нарежда сред любимите ми героини на всички времена. Не мога да опиша колко обожавам хумора й, а примесен с нестихващото й влечение към забавленията, предлагани от града-който-никога-не-спи, историята се превръща в ярка палитра от веселие, смях, но и отдаденост.

Джерико, който в началото никак не харесах и мислех за човек с поглед на отегчение върху всичко в живота, се оказа по-мистериозен, отколкото предполагах. Не очаквах, че авторката ще ни сервира такова мащабно разкритие около на пръв поглед невзрачното момче, обичащо спокойствието. 
Сам Лойд през цялото време ми бе крайно интересен персонаж и очаквах неочакваното от него, но в крайна сметка не научихме кой знае колко за неговото минало. Потаен, (привидно) влюбен и все пак верен приятел, няма как да не се привържете към Лойд.

Уил е човекът, благодарение на който Ийви има възможността да прекара незабравими дни в Ню Йорк. Нейният чичо в началото ми се стори някак отдалечен и непривързан към племенницата си, но в последствие смятам, че между тях се изгради силна връзка. 

Мемфис Кембъл с тази своя чаровна усмивка и неизмерима обич към семейството се превърна в един от любимите ми, а и най-загадъчни персонажи. Чувствителен и толкова изстрадал, впечатляващ поет, Мемфис притежава дарбата... да бъде обичан. От добрите.

Тета и Хенри ме заинтригуваха безкрайно, миналото им е пълно с тайни, които е по-добре не излизат на повърхността. Присъствието им в историята придаде още по-голяма нотка на мистерия, а чистата обич между двамата, ме накара дълго да се усмихвам.

"Ясновидците" е един от най-добрите съвременни тийн романи, неоспоримо! И макар на моменти да ми напомняше за "Шестото клеймо" на Даун Браун с прекалено подробното навлизане в религията и божественото, смея да твърдя, че Либа Брей е създала една оригинална история, която няма начин да не ви плени с ярките образи на героите, съживителната обстановка и фурията от емоции, която ще ви накара да изпитвате. 

П.П. - Погледнете корицатаа! Просто е НАЙ-красивата, която имам честта да притежавам

Много благодаря на издателство Емас 
за любезно предоставеното копие от книгата!